А защо ме лъжеш и ми говориш глупости, които всички знам, че не са верни?
Уморих се от усти, само повтарящи "обичам те", когато то не минава през сърцето, през душата, през очите, когато не виждаш цветът на житото и на нощта, не чуваш и собствения си вик, а само шумът на морето, което го няма, дрънченето на отминалото метро, което също го няма.
Изобщо, кое го има?
Нищо. Нищо го няма, не и тук, не и сега, не и скоро. Това е сбогом, а после ... после е мрак, после е студ, после е болка.
После са шарени, окъсани хвърчила на собствените ни мечти, после са само палещи коли и музиката, от която имам нужда ... от чупене на костите от студ на Plastic Bo. , от любов на Kansas, от хванати здраво ръце на Rainbow, от пикници със шоколад на The Doors, от размахване на улиците на Guns, от владеене на парковете на Roxette. Имам, имам нужда от всичко това. Болезнена, пареща, щипеща, хапеща нужда, дращеща нужда.
Вървим по улиците нощни, вървим, докато времето не спре.
Какво ни трябва да бъдем щастливи?
Една любов и лунното небе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар