Писане? или ...

Напоследък постовете ми тук са едни такива изтискани, изтискани, измъчени. Някакси нямам за какво да пиша. Или просто не знам как да напиша всички тези хубави емоции, които са в мен. Скоро ще ми излезе перманентна трапчинка от усмивки.
( и ти си виновен, да знаеш! )
Но не, аз ще пиша ,когато наистина имам нещо да пиша, и не, няма да пиша истории и разкази в такова състояние. Не, не, не, няма да изтисквам собствените си емоции върху бял лист и да го наричам писане. Не е писане. Нещо друго е, но не знам какво. Не писане. Няма да си го изкарвам на тях, моите си герои, моят собствен малък вътрешен свят, който си обичам. Не го заслужават.

Звезди!

Ето го истинския stargazer в мен!
Така де, и без звездите морето си беше прекрасно. Морето, плажа, градчето, аниматорите, хората, и хеей, хеей беейбе! и така нататък.
И да, да, да, да, да, видях се с ТЯХ! Видях се с Милена и Славена и за около 3 часа в стомаха ми беше един от онези прекрасни големи сапунени балони, които чувствам, когато видя някой толкова скъп като тях. Бяхме разочаровани, че не беше по-дълго, но аз искам Варна, а и Варна ме иска, знам го. Искам, искам, искам Варна. И ще си имам Варна.
Но, о, звездите! Не си спомням да съм ги виждала така ясно от ... о, не знам откога! И то всяка вечер.
Прекалено уморена съм да пиша каквото и да било в детайли.
Само ще кажа, благодаря ти, знаеш си кой си, затова, че не ме забрави, че ми повдигаше настроението с всеки следващ смс и че беше там и същевременно не беше. Благодаря ти, наистина, наистина, липсваш ми и о, нека август идва по-бързо, защото има една прекрасна полянка тук в Търново, която просто трябва да видиш!
Досега не съм ползвала блога си за лични послания. Всичко си има първи път.
И еехееехееехехее, и ми миришеше на море, но още по-добре ми дойде онова моето си "вкъщи".
Абе това лято хич не е толкова лошо колкото си мислех.

Със Черно фередже, оле!

Ще скоча направо на момента след пристигането ми.
Автобусът ме стоварва направо на софийската автогара. В мен се надига онзи щастлив балон, който го има когато отивам някъде. Все още с леко замаяна глава звъня на Антон, който пък ме упътва как да стигна до колата му. За разсеян човек, ами, не се справих зле.
След една сладкарница, преобличане от моя страна и взимане на торта, ето ни - БУМ! в Борисовата градина. Не знаех, че е толкова...огромна. След едно две обърквания, когато Иван не разбра на кой стадион всъщност го чакаме, намерихме се. И, уау, ама той е рожденник! И точно преди месец аз съм му обещала да дойда и бам, ето ме! Беше адски хубаво да го видя пак и му подарих най-прекрасната зелена значка. Очаквах тайфа, а на пейката ни чакаше сладко момиче на име Ники. Наложи се отново да оставим сладкото момиче на име Ники да ни чака и тъкмо отиваме за храна и ей така, от нищото сякаш изскочиха още четирима пичове! А аз просто седя и ги гледам и се питам как може, по дяволите, да има толкова яки хора! След бързо запознанство, по ред на номерата с Ива, Пешо, Геша и Вальо, който не обича да му викат Вальо, но всички го правят и вика от негова страна "Ама вземете Шуменскооо!" ние все пак отиваме там накъдето сме тръгнали, връщайки се с десетина бири. Вдигаме наздравица за здравето на "Кирето", както го наричат, а Геша вече е извадил китарата и вечерта беше открита (нищо че беше към два!)
Тогава почна момента, който наистина не помня много добре. Дойдоха още хора, чиито имена така и не запомних, но бяха пичове до един. Двете пейки станаха пет, шестимата човека станаха двайсет. Казаха ми, че имам търновски акцент, а после Вальо и Иван ме превеждаха през подлези за да може първия да си купи цигари и хей, ама то имало и торта, но тя беше по-рано. Всички говорят, кой с когото свари, познати и непознати, отворили сме подарения ром, кефим се, китарата свири, а ние пеем Черно фередже, примесено с малко стар рок, Дорс, Битълс и Игълс. Както и група Ювка, които явно са егати пичовете! В същото време Иван биде хвърлен в фонтана, който не е съвсем фонтан, но е развален (което е странно, защото развалените фонтани са типично търновски)
На нас с Вальо ни става скучно и се смотаваме от компанията, която вече е голяма и шумна. Минаваме покрай сцена, на която очевидно се готви концерт, намираме си тревичка и лягаме. А на небето има облаци, но ние им се ядосваме, че няма никакви фигурки в тях, слушаме Еди Ведър и малко Гънс, дъвчем солети, а около нас е зелено, зелено, зелено, зелено! Дъвченето на солети бива прекъснато от обаждането на Иван, чиито родители току що са дошли, а ние се изправяме и придържайки се един за друг тръгваме обратно. Не успяваме да се впишем обратно, бирите са се увеличили, затова сядаме първо на един удобен наглед паметник, на който Иван е метнал яката си тениска с бири да съхне. Но Вальо живее, както бях уведомена, на майната си, затова си обещаваме, че и утре ще се видим и преди да се усетя го няма а аз оставам с една тълпа хора, 3/4 от която са ми непознати. Следва Чък Норис, белот, за който не трябва пети човек, а после разговора с онзи супер як пич, чието име май беше Виктор. Идва някакъв друг суперяк пич, но ние (аз, Иван и Ники) тръгваме в издирване на храна, увенчано с неуспех, а после на бяг в софийски градски транспорт, стоварващ мен и Иван право на Младост, а Ники някъде нататък. Още с прибирането и сядането на компютъра, разбираме от Вальо, че утре още в 10.30 ще е цъфнал при нас и трябва да сме се събудили дотогава. Вкусна вечеря, освежаващ душ, сън. Малко сън, но все пак сън.
На другата сутрин се събуждам първа (спах в прекрасната зелена стая на Бената, която незнайно защо беше на Божурище), отивам в кухнята, а онзи досадник Ашо не се спря да ме бута да го чеша по корема. А аз просто лежа на дивана и се наслаждавам на тишината и спокойствието. Родителите на Иван тръгват, а след малко и Вальо се довлича с колелото си и разбирам, че има ранобудно морско свинче. А после сме навън - към метрото! Те ми разказват за техни приятели, а аз кимам и се усмихвам, още не мога да повярвам и се чудя откъде ще взема енергия за всичко след толкова малко сън. Хвърляме се право в метрото, но те не са гледали Rent, а така ми се пееше Santa Fe. Момчетата си говорят за някакви сложнотии за това как ещ стигнем с автобус до Mall-a, хващаме някакъв тролей, но с Вальо слизаме на следващата спирка, а Иван продължава. И ето ни нас, мотаем се из центъра на столицата, а Вальо ми показва сградите на (почти) всички партии, карцероприличащата първа немска, а после ми се хили и казва, че ще закъснеем за срещата с Иван и не иска да пресича на червено. В мол-а пак си купих Лукяненко (!!), после Макдоналдс, яка градинка и автогарата. А на мен нещо ми тежи. Тежи ми, че трябва да ги оставя, че трябва да си тръгна толкова безумно далеч, без да знам кога ще ги видя отново. Още в без 20 сме на гарата, автобуса ми пристига, след планове за пукане на гуми и губене на билети, сбогуване тип "хей, ще се видим скоро!" аз едва не се разплаквам. Когато разбирам, че не могат да ме видят през прозореца заради глупавия постер обаче не издържам. Плеъра ми, сякаш познал всичко, пуска Estranged, а аз виждам, че на книгата ми има сълзи.
Прибрах се. След дълги и изпълнени с емоции два дни аз пак съм вкъщи. Както казва Джон бон Джоуви who says you can't go home? А и аз не съм същата, не. Поне не изцяло.
София!<3

Angie in the big city.

АЗ СЪМ В СОФИЯ.
Аз съм в София.
Аз съм в София.
Аз съм в София!!!

Главата ми тупти от щастие и приятни емоции.
Искам да запомня всичко, всичко, всичко, всичко от този ден.
Подробна експертиза - когато се стоваря у нас.
Просто исках да кажа... солети, трева, борисовата градина, музика, ИСКАМ ПАК!!!

Багажни истории

Събирам багаж за софийското приключение.
Повечето говорене ще бъде осъществено като се върна. Сега трябва да натикам всичко, от което имам нужда, в онази голяяма мешка, която използвам за пътуване. И хей, София, рожден ден, купон и приятели, чакайте ме, идвам! Отдавна съм си обещала :

Ще се размажа от кеф без да ми пука от нищо!!!

Ха. Take that ти глупав живот, който се ебаваш с мен от началото на деня.
Обичам, обичам, обичам, обичам.
А утре в 10.15 си хващам автобуса и ... натам!

... трябва да си заредя плеъра с доста Битълс. Пътуване!

... трябва и ти да плачеш над тази снимка.

Чак сега осъзнах ... и боли.
Всъщност би трябвало да съм осъзнала преди много време, че след месец ще ... изгубя някой за много дълго време.
Много много дълго време.
И като си помисля пък колко много значи за мен този някой ... абе, кофти тръпка е.
Какво ще ми липсва? Всичко ще ми липсва. Ще ми липсват смс-ите, дори тези с някакви прости нещица ("alex chadov! <33"), които носят толкова приятни емоции.
... ще ми липсва гласът й по телефона.
... ще ми лиспва онова "обичам те"
... ще ми липсва и ":]"
... ще ми липсва и начинът, по който ме изслушва.
... и усещането, че е някъде, където мога да отида веднага.
Предусещам колко много неприятни емоции ще има от 21ви август нататък. Пак ще трябва да си строя нов свят, защото моя ще се потроши ужасно.

Полета от сънища

Сънувам.
Почти всяка вечер.
Сънувам най-различни неща, понякога несвързани.
Имам си поле от сънища.
В моето поле сънищата са червени цветя.
Помня ги. Всичките.
Помня аромата им, усещането им. Прекрасно е.

Снощи ... снощи сънувах най-странния сън, обаче. Не ми е минавало през ума, че ще го споделя някога, с някого. Но не знам защо ми се иска. Защото беше такова топло и мило усещане, че ... да, иска ми се да не съм единствената.
Мисля, че всичко започна от метрото.
Говоря глупости. В Търново дори няма метро. Има само градски транспорт, който е повече градски отколкото транспорт. Има само тежки миризливи и шумни автобуси, няма прекрасни метра, които са бързи и тихи. Но в това цвете има.
Та, всичко започна от метрото.
Ето го онова момиче, което май трябва да съм аз. Интересното беше, че аз осъзнавах, че това е сън. Осъзнавах го с всяка една частичка на тялото си и все пак останах в него. Може би ми беше интересно. Та, това момиче (което, да напомним, че би трябвало да съм аз) седеше на една от седалките на метрото, пътуваше в кръг по всички спирки,а в главата му, където незнайно защо пак бях аз, се въртяха разни песни, разни спомени, които пък също бяха мои. А в ръката си държеше цвете. Даже две цветя. Гледаше ги тъжно, защото знаеше, че четен брой цветя не се подаряват. Бяха макове. А метрото продължаваше да върви.
После на едната спирка се качи това момче. Сигурна съм, че (не) го познавах. Или може би така си мислех. Може би го познавах, а в същото време не го. Не знам. Наистина не знам. Помня само, че държеше мак. Един единствен мак. Той видя момичето, усмихна се, завтече се към нея и я прегърна а и тя май (не) го познаваше, но както и да е, имаше реплика от рода "Теб търсех", после той й дава цветето и ...
... и аз се будя.
Така и не успях да разбера какво става. Слязоха ли от метрото? Ще слязат ли някога?
Чудя се...

A day in the life of ...

След като получих сръчкване в подребрията от Братчеда (който, между другото, е Братчед ама с главно Б!) се сетих, че си бях наумила да направя онова дребничкото на тема "Как протича един мой ден" .

Да, ама ето ме тук, в началото, а не знам даже къде, под ягодите, е то. Може би от заспиването? Или от събуждането? Къде всъщност е началото - нали, все пак, всичко е един голям кръг? Нека да го хвана от главата за краката. Сутрин, когато се събудя, ако изобщо съм успяла да заспя, задължително не ставам веднага. Абсурд. Или хващам книга, с която удобно се сгушвам още един-два часа или просто гледам тавана, а светлината влиза през прозореца, но не съвсем защото прекрасните ми зелено-жълти щори я правят една такава топла, зелено-жълта. И така обичам. Ярката светлина ми дразни очите. Третият вариант е да дойде едно добре-познато малко същество, което толкова рано сутрин все още е замъглено оранжево петно, дръпне ме за ръката с нещо, което звучи повече като "Каоооу, 'айде, че мама напави за'ускааа!" За съжаление този вариант е възможен само уикендите, защото в другите дни също така добре познатото малко същество е на село (Леденик) и почти винаги се събуждам след като вече е тръгнало.
След обичайните сутрешни ритуали, почесвания, помръдвания, поръчквания и така нататък и първата за деня чаша мляко най-често хващам китарата в опит да зауча няколко нови песни или просто малко да си посвиря, нещо на което да излея всичко събрано от нощта. Китарата върши невероятна работа, наистина. Струните са твърди, метални от последната смяна. После пред очите ми се изпречва Тетрадката, онаази Тетрадка, която съм обещала да дам на Рин, удря ме нещо по главата и се сещам, разбирате ли, че онзи там си разказ още е без редакции и че трябва виждате ли да го драсна.
Следобедът е прекаран предимно в книги и, от време на време, пред компютър. Това в случай, че никой от Хората не ме викне да излезем, но тъй като по това време всички Хора са някъде там, а аз съм си в Търново - почти никакъв шанс.
Към седем и половина цялото домочадие се връща вкъщи, а отива по леглата към десет. Аз съм по-нощна птица - лягам към 12-1, като часа на заспиване никога не е уточнен напълно. Може да е към 1.30, може да е към 3. Зависи колко съм уморена и доколко е интересна книгата, която чета и дали не може да почака до следващия ден. Ако е пълнолуние излизам на терасата с китарата да гледам луната. Което е...прекрасно.
Нека който иска и той да опише деня си - забавно е.

Бягство

Изтрих и деактивирах всичките си акаунти във Facebook, Twitter, Myspace и подобни. Дори онзи Impulse който направих заради един изгубен бас. На път съм и да затрия този блог.
Или поне бях.
Сега, като записах, ми стана жал.
Помислих си, че ще ми липсва това чувство, да пиша неща, дори безсмислени и все пак неща.
Не знам защо го правя. Може би пак в настроение тип "на който му трябвам ще ме намери". Така си е.
Но блогването е различно. Е, не съвсем, но все пак, различно. А и думата "блогване" звучи толкова гадно. Наистина гадно. Но не знам как по друг начин да го назова.
Е, избягах. Бягам. От себе си? Не, по-скоро към себе си.

Лято или...?

Интересно ми е защо.
Защо не се чувствам свободна точно когато би трябвало?
Кога ако не сега?

Може би защото след четвърти оставам съвсем сама в Търново. Разходките ми ще са предимно из близкия парк, китарата ще си стои вкъщи, а слънцето ще пече...
Трябва да се отърва от това чувство.

А какви глупости пък сънувах снощи...