Пропук-пропук-тряс

... направи малкият ми свят снощи.
Вече съм непоправимо хвърлена в емоционалната дупка надълбоко в стомаха ми, да, същата онази, която ме дере, разкъсва на парчета.
А после самота, а после голямо нищо, а после пак сълзи и пак зачервени от болка очи.
Знам бе, знам. Ще го преживея. Всички така ми казват. Знам.
Но загубих една съществена част от живота си, направо ми я изрязаха със скалпела, още ме боли, още мога да крещя, но ми е толкова тежко в гърлото, че не мога. Нито мога да се съсредоточа, нито имам силата да затрия всичко, което съм писала отдавна, но имах силата да затрия няколко снимки, да натисна един бутон.
Така ли става напоследък? Така изключваш важните неща от живота си?
И така да е. От снощи имам чувството, че ще повърна - надявам се така да стане, да ми се махне това гадното тежкото в гърлото. Мама каза: "Трябва да го изплачеш." Защо не мога да го изплача? Защо не мога да се осъзная къде съм?
Но не, няма да го приема. Няма да приема, че съм живяла в лъжа, нито ми пука колко лигаво звучи това. Няма да го приема.
Ще продължа напред, ритайки, блъскайки, чупейки.
A world begins where the road ends.