Почти изгубена

Пост, посветен на всички слънчеви ваканционни дни.
Пост, посветен на намръщените кондукторки в десятките, на билетчетата по 1.60, на случайно намерените 10 лева, на тайландските филми. На сандвичите с кашкавал и шунка, бисквитките "Мираж" и сока от ананас.
Пост посветен на зайовци. Пост посветен на Горна Оряховица и на едно сладко малко Лю, което е оттам.

И докато тръгвах, плеъра ми, който вече ме познава доста добре предполагам, ми пуска Setting Forth. Аз му се чудя и същевременно питам любезната жена в мен дали сме минали Самоводене. От бол време си мечтая за такова нещо. Да усетя как някой автобус ме вози, да гледам зеленината навън, да съм на път, пътешественик. Защото когато си пътешественик, ти си никой. Независимо дали става въпрос за дълги или къси походчета. Запознаваш се, говориш, приготвяш се психически, а в теб има по малко от Керуак, малко от Фродо и малко от Зак, дори. Ти не си тук, не си и там. Ти пътуваш, а душата ти се рее там някъде, в небесата, в които търсиш фигурки. И, о чудо - празнотата, която е била в душата ти, докато си стоял сам самичък, без да знаеш кой си, къде си, жив ли си или не, нея я няма, черната дупка, която засмуква всичките ти емоции - няма я! Просто изчезва, отминава, автобуса с рева си я прогонва. А като слезеш на спирката и видиш онова усмихнато лъчезарно човече, което обичаш с цялата си душа, да те чака, отворило ръчички (!) да те прегърне, е тогава ти става още по-топличко. И се чувстваш като у дома си. Вдъхваш с пълни гърди от въздуха на Горна Оряховица, но после гледаш да се скатаеш от жегата. Прекрасно знаеш, че прибирайки се ще си слънчасал и изгорял, но не ти пука, защото обичаш малкото сладко и лъчезарно човече и искаш да му кажеш колко съжаляваш, че не си му обърнал вниманието, което заслужава напоследък. И макар и да си изгубил всичките си налични и в един ужасен миг да осъзнаеш, че нямаш с какво да се прибереш, пак си щастлив, леко ти е на душата, спокойно, умиротворено. А после пък разбираш, че ще си имаш един малък ЗАААЙО, който да си обичаш, гушкаш и гледаш и ти става още по-хубаво. Прибирайки се към къщи ти мислено благодариш на лъчезарното човече и си напомняш тези хубави моменти да са все повече в бъдеще.

Във второ лице е по-лесно.