Иска ми се да пиша за нещата, които ме радват. Например: късните разговори в тъмното на студа, когато мълчанието се изражда в думи, които топлят душата ми. Например: британските радио комедии, които са чисто злато и които ме ритат в ребрата с желание да ме усмихнат. Например: хората, с които пиша Историите, това, че намерих ролплейването пак и то на най-неочакваното място, хубаво и чисто е и ми харесва. Чувствам се цяла и жизнена. Отдавна не съм била толкова добре. 

А всеки път, когато не мога да си спомня имейла, с който регистрирах този блог преди пет години изпадам в тих ужас.

Винаги се връщам към него със счупени кости.

Не в буквалния смисъл, разбира се. Винаги съм харесвала символиката на счупената кост. Нещо кухо, кухо, а после - строшено. Малки парченца, разбити из тъканта. Болка, болка, болка. Когато костите ми се чупят душевно, аз го изливам. Тук. Вече отдавна не мога да блогвам за щастие, защото щастието ми е твърде много. То ме завладява и ме плаши, ако ще и мъничко, защото все не мога да повярвам, че на мен се случва, ама наистина ли, как така? Един-единствен правилен и хубав човек, с когото мога да стигна до звездите, толкова много красиви книги. Как ги намерих? С какво ги заслужих? Кога ще ги изгу ... не. Никога. Не и това, не отново. "Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия". Благодаря ти, Джон Грийн.  Излекува в мен нещо, което не мислех, че мога да поправя. Вече ползвам цитатите си в ежедневна реч, защото "Болка е, иска да бъде чувствана". 

Имам едно важно нещо, за което да пиша, но не му е сега времето. Излях доста от това, което ми тежи на един бял лист. Вече не мога да го правя в онлайн формат. А искам да се науча отново. Господи, как искам.

За край ще оставя произведение на човек, чиито възгледи по принцип са ми чужди, но въпреки това то ми заби един нож някъде в стомаха и го завъртя на най-правилния ъгъл.

Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?

Мартин Карбовски 

Повдига ми се. Плаче ми се. С глас.
А точно в момента нямам време да се сривам емоционално (или да блогвам).
Вляза ли в състоянието на собствения си перфектно чист нервен срив започва да ме тресе, почвам да не спя, да чета тежки книги по нощите, да пиша, пиша, пиша, докато ръцете ми се покрият с мастило, да гледам в тавана и да крещя в зелените завивки.
И в такива състояния мъката ми е толкова незабележима колкото едно средно силно земетресение.
Земетресения. Тори. Вярно.
На Тори се учи най-добре. На Тори се спи най-добре. На Тори се пише най-добре, плаче се най-добре. Всичко се прави най-добре на Тори.
(и се блогва)
Не прави това. Не го прави, не точно сега, всичко ми се срива отстрани, но аз продължавам напред, виждайки само това, което (уж) изграждам. Приятелства, връзки, успехи - всичко изчезва. Напоследък само слушам и малко говоря, а другите приказват ли приказват ... чувствам се загубена. Чувствам се като ухо. Не искам да бъда ухо.
Какво правя? Какво пиша?
Fuck, я да изчезвам, преди да съм направила нещо, за което ще съжалявам.

Сапун

Слушам Mumford & Sons и чета препрочитам Fight Club за пореден път, плаче ми се, а не съм особено сигурна защо?
Знам, че обещах, че ще пиша за академията, но още не мога да се насиля, защото веднъж блогна ли, това означава че е свършило. А толкова много от нас са все още там душевно, сякаш сърцата ни са скочили някъде в Родопите и в момента са загубени.
Няма свършване. Скоро пак.
Ще видите пък.
(абсолютно безсмислен блог пост защото ми е зле и не знам какво друго да направя)

Perfect strangers

Всъщност знаеш ли какво исках? Исках просто да спя с теб.
Не. Не да правя секс с теб. Това е различно.
Просто да спя.
В тази едновременно първа и последна вечер, която ни беше дадена, исках да слушам дъха ти цяла нощ. Исках да разбереш колко отчаяно изливам поезия в порите на кожата ти, вдишвам римите в онова местенце зад ухото ти и целувам куплетите по врата ти. Исках да се загубиш в косата ми, исках да усетиш аромата й. Исках да целувам брадата ти. Исках и да видиш малкия бял белег на лявата ми ръка. Може би щях тихо да сложа глава на гърдите ти, може би ти щеше да обвиеш ръка около кръста ми. Може би щеше да ме държиш здраво. Може би щях да заспя, а може би ти щеше. Май и двамата не спахме изобщо. Може би щяхме да говорим, може би щяхме да мълчим, може би щях да те целуна, може би ти щеше да броиш лунните лъчи по носа ми. Може би щеше да е студена вечер и щяхме да се държим здраво, да запазим топлината. Може би щеше да е адски топло и въпреки това щяхме да дишаме ароматите си заедно. Може би щях да плача. Може би и ти също.
Исках го. Исках го изцяло. И когато ми го предложи осъзнах колко много го искам, осъзнах, че ще е само веднъж и няма да те видя повече, а аз може би ще продължа да искам такива нощи. Затова казах не, разбираш ли?
Така накрая се озовахме бягайки като луди напред назад, страх ни беше да се целунем и това просто ме убиваше. Затова излязох навън и дишах чистия въздух - отново и отново и отново - и ти ме гледаше сякаш бях откровение. После една кола изсвири в далечината, аз не можах да кажа нищо, а ти ме целуна - последна, отчаяна сбогом-целувка. Още ми гъделичка кожата. И подкожието.
Ти си късметлия.
Не видя как се сринах след това, не видя колко червени бяха очите ми и каква тежест падна от раменете ми, когато се намери човек, който нямаше нужда да пита "какво стана?", а разбра веднага и даде оптималната реакция
Беше приключение, още си една ароматна мисъл в мозъка ми, ама ей сега ще изчезнеш, спокойно. В рими ли да те опиша, как да те опиша ... хайде, тръгвай си, вече нямам място за теб.

Britain, are you high?

Не, не, не, не, Бога ми, това не е за олимпийските игри, онова страхотно време на всеки четири години, когато всеки, включително и аз, се превръща в най-големия спортен фен евър.
Имам нуждата да споделя ето този човек:

Защото, ако трябва да съм напълно, ама напълно честна, от няколко месеца насам, когато с духовната ми сестра се заливахме от смях, който не можеше да спре, никой не ме е разсмивал така освен мистър Бийн.

Тъжно ли е? Това ли ми трябва да съм щастлива?

Луди разговори за луди работи и мистър Бийн?

Това е хубаво, мога да го приема.

Длъжна съм и да навра песен, естествено.

Sorrow found me

when I was young.

Sorrow waited

sorrow won

А днес знаете ли какво ми се случи? Познаха ме на улицата. От този блог.

После сигурно тридесет минути се чудех какво, за Бога, ми се беше случило, защото сериозно, изключително прекрасно и

и ...

... и.

I don't wanna get over you. Чуваш ли?

Ще те следвам до дъбовото дърво, на което ще си издълбаем имената и ще вали и ще е есен и ще сме млади, завинаги, завинаги.

Пише ли някой в блогове още?

Аз пиша.
От дъжд на вятър, случва се. Но пиша.
Всъщност се сетих да се върна с помощта на Тори Амос и една хубава книга, за която все още не мога да говоря, не и с цели изречения. А и толкова много ми се случва вече, толкова много неща започнаха да се изливат в живота ми, кофи с идиотски цветове и направо не знам какво да ги правя.
Освен това вече съм и официално пълнолетна, следователно - подсъдима. Чудесно.
Липсва ми блогсферата.
Толкова хубаво ми беше преди две години, когато блогвах по-често от веднъж на два пет осем месеца и с повече от 156 символа.
Във вчерашния вестник: станах трета на Огъня, отидох на концерт на Гънс, публикуваха ме, отивам на Академия, ще кандидатствам във Великобритания, уча за изпити. Мно'о съм яка, няма що.
А и просто нещата, които ми се случват са отвъд думите вече.

За мен и NaNoWriMo

... или поредната глупост, в която се пусна младежкото ми сърце. Някой ден ще си докарам белята така, сериозно.

1.Какво, в името на всички дяволи, е NaNoWriMo?

- Съкращение е от National Novel Writing Month. Най-просто казано - това е сайт. По-сложно казано - уеб платформа, която можеш да използваш за определено предназначение.

2. Не те бива в обясненията. Я по добре кажи, къде мога да прочете повече за това?

- Добре казано. Сайтът им се намира на www.nanowrimo.org и в секцията Help е описано всичко, доста подробно.

3. Ама ти регистрира ли се?

- Ми ... май да.

4. Ама сериозно ли?!

- Знам, нали!?

5. И наистина ще напишеш книга? *le gasp*

- Е, ще опитам поне.

6. Какво ще рече книга? Има ли лимит думи?

- Минимумът е 5о,000 думи, но не боли и да ги надвишиш.

7. А какви са наказанията, ако не ги спазиш?

- Отрязват ти главата и я дават на гладните вълци.

Шегичка. Всичко е експеримент със самия теб. Или поне аз така го приемам; ще се опитам, а ако не стане - здраве да е.

8. Добре, а какво печелиш от всичко това?

- Има си някакви награди за завършването, мисля, че едната е публикуване. Не гоня това. Наскоро усещам, че забравям и захвърлям писането зад себе си, а това изобщо не ми харесва. Това ми е мизерният опит да го възродя, да направя нещо за себе си. Защото идеята ми хареса, вдъхнови ме, а идеи си имам. Защо не?

9. А английския?

- Е ... все ще бъде разбираемо.

10 (а). Няма да ти пожелая успех, защото мисля, че идеята е глупава.

- Най-добрите идеи са глупавите.

10 (б). Ще ти пожелая успех, въпреки, че не вярвам, че ще се справиш.

- И аз.

10 (в). УСПЕХ!!!!1112121@!@!2!@

- МЕРСИ !@!№!@$!$%!@524214

Мисли относно Пинк Флойд късно вечер

Мислите ми по въпроса се обобщават най-вече с "В никакъв случай". Но напоследък вече като на шега съм изневерила на поне четири-пет принципа, защо не и този?
Моята дилема относно Флойд на тъмно започна преди няколко години. Не помня точно кога или по какъв повод, но с Ваня си говорехме за красивото изкуство, което хем те довежда до такова уникално състояние на душевен катарзис, че ти се иска да скочиш толкова надалеч, чак до 70те, а същевременно те къса, хапе и дере вътрешно. Нямаше как да изпуснем Пинк Флойд - музката, която всъщност я беше накарала да ми каже "здравей" преди години в онзи вече забравен форум на онази недотам забравена група. Последва обстойно обсъждане на творчеството им, същевременно тя ме запозна с Antimatter, а аз нея - със Sopor Aeternus.
Тогава Ваня просто ей така подметна "А пък да знаеш, аз на Флойд най-добре спя!"
В момента сигурно бих се присмяла на тринадесет-четиринадесет годишното си Аз, което изпръхтя пренебрежително и отбягна темата, защото го беше прекалено страх да си признае, че единствения албум на тези розови магьосници, който беше слушало тогава, беше CD в издраскана кутия с някакъв странен символ на черен фон, чиято обложка кръстникът й беше напечатал на домашния си принтер и беше записал около 4-5 песни погрешно на албума, и не можеше да мине през онази странна песен с крещенето без да сънува поне два-три различни кошмара в една вечер.
А после Ваня прати на онова ми Аз Embryo, което се оказа точно страшната песен с крещенето. Нали се сещате, нямаше artist tags на старата уредба, която въртеше дискове до прегряване.
Първо песента ме уплаши. После ме разплака. После я забравих. А когато след години я намерих отново, затрита някъде в дебрите на харддиска си, ме хвърли в едно от най-силните ми състояния. Не съм говорила с Ваня от години, дори не бих я познала ако се сблъскаме на улицата; но когато пуснах онзи файл, с онзи емблематичен лайф, нещо ми се счупи, нещо ме накара да се свия в ъгъла на леглото си и просто да седя там, да седя без да правя нищо, докато песента върти ли върти ли върти.
Разпечатах текста и си го лепнах баш до главата, така че всеки път преди да заспя, той беше последното нещо, което прочитах. Говорете ми после за мазохизъм.
Последва процесът на преоткриване. Албумът беше същия, песните бяха същите, но аз ги виждах, чувствах по различен начин; вкусът на звуците беше съвсем друг, не можех да се спра, просто да лежа в тъмното и да слушам. Движение, съзнание, емоция, Флойд. Мантра, която ми се беше загнездила в главата толкова дълго време.
Отново веднъж направих грешката да заспя на тяхна музика. Отново кошмари, изпълнени със странни лица, които просто ме гледат, с китари по течението на реката и два клоуна, които се подмятат взаимно, с безизразен мъж пред телевизор, с чукове, тръгнали заплашително към тухлената стена, деца със странни маски и месомелачки.
Не съм го правила оттогава. Не посмях.
В момента е 2:44, аз току що изслушах High Hopes и тъй като старата уредба отдавна е изчезнала, Embryo е отдавна загубена, а детството ми сякаш изтича все повече и повече през пръстите ми със всеки един нов сайт на университет който отворя и букмаркна, решавам да запазя поне тази моя малка част. Страхът от Пинк Флойд. Може би е време да го превъзмогна, да си спомня, че това е просто музика, за Бога, аз обичам музиката, няма как тя да ме нарани.
Ама да, ама именно това е, нали? Флойд могат да наранят, само дето хич няма да го забележиш. (Току що прекарах 20 минути в чуденка как се пише тази последна дума. Виждате ли какво имам предвид?) Поне не веднага.
Или пък това е някакъв начин на вселената да ми покаже, че трябва да го превъзмогна и да продължа, да си оставя детството зад мен с този привидно незначителен акт: да слушам Пинк Флойд късно вечер.
Ако е така, то вселената има доста извратено чувство за хумор.
Това е. Добре познатите на всички четири албума са подредени (да, четири, толкова, нямам сила за повече) един след друг и проклетият iTunes сякаш ми се подиграва като чака да натисна онова копче с равнобедрения триъгълник с централна ротация 90 градуса.
Умът ми вече започва да се настройва Флойдовски.
Лягам. Заспивам.
Все пак, няма от какво толкова да се страхувам.
Нали?

Long nights

Заслушах Еди отново и си спомних за онези дълги, дълги нощи на блогване, където цялата ми кръв се изливаше на един бял екран, когато виковете ми се превръщаха в малки черни думи, но някакси ми ставаше по-леко. Изгубих това. Изгубих го по пътя си напред, на кой завой остана и чака ли ме с вечно вдигнат палец да отида и да си го прибера?
Да. То е там - гъделичка ъгълчетата на мозъка ми, свива паяжини на златните паяци, просто трябва да се понапрегна повечко.
Още. Още. Още.
В гънките на нощното перде се крие отдавна забравен цигарен дим и аромат на мандарини, спомням си за неща, които по принцип пиша в малка кафява тетрадка с кожена подвързия, които са толкова лични и същевременно толкова истински, и макар и да нямам силите да ги напиша, споделя и преживея отново, само докато пиша безсмислици, докато си чеша клавиатурата с празни думи, ми става по-добре.
И това ме връща към същината.
Истина е - когато блогвах, когато пишех безцелно, но ми се получаваше неочаквано, неискано и нечакано, ми ставаше по-добре. Защото има неща тук, които са препратки към най-белите ми от болка моменти, тези, в които електрически бури и малки земетръси се вият из музикалния ми плейър, довършени от мекия звук на китара, защото препрочета ли ги се връщам там и единственото, което си спомням е, че блогнах ли ги, ми стана по-добре.
Проклети да са белите файлове, които застават между мен, тетрадката и химикала с невероятно тънкия писец. Проклети да са всичките рими, които бълнувам насън, проклети и да са злодеите, които държат ножове за маргарин, проклети да са тея, дето тичат към слънцето и палят огньове, защо трябва да пиша за тях, а не мога, защо, като е толкова умен уърд-а, просто не копира това, което ми е в главата на проклетата си бяла страница, която обвинително ме гледа от два дена насам?
Няма да съм последната. Няма да съм първата. Аз ще съм шестнайстата - просто защото числото ми харесва - и ще предпочета да стоя тихо отстрани, да чакам да дойде моя момент.
Защото ще дойде, о да.
For me it begins at the end of the road.

Колко е лесно само, триеш, връщаш, поправяш, всичко си е на мястото, а на мен направо ми се реве. Защо - само аз си знам.
Ако си измервах живота в песни, той трябва да е един неспирен континиум от компилации, с лек привкус на бродуей, а точно в момента - антиметър. Не Зепелин, а точно Антиметър, защото са толкова на място, със виещите си сирени ми бият по главата, казват ми да се съсредоточа щото хората разчитат на мен и добре, ще го направя.
А и да кажа, че A Quiet Belief In Angels на R J Ellory ме държи цяла за момента.