Повдига ми се. Плаче ми се. С глас.
А точно в момента нямам време да се сривам емоционално (или да блогвам).
Вляза ли в състоянието на собствения си перфектно чист нервен срив започва да ме тресе, почвам да не спя, да чета тежки книги по нощите, да пиша, пиша, пиша, докато ръцете ми се покрият с мастило, да гледам в тавана и да крещя в зелените завивки.
И в такива състояния мъката ми е толкова незабележима колкото едно средно силно земетресение.
Земетресения. Тори. Вярно.
На Тори се учи най-добре. На Тори се спи най-добре. На Тори се пише най-добре, плаче се най-добре. Всичко се прави най-добре на Тори.
(и се блогва)
Не прави това. Не го прави, не точно сега, всичко ми се срива отстрани, но аз продължавам напред, виждайки само това, което (уж) изграждам. Приятелства, връзки, успехи - всичко изчезва. Напоследък само слушам и малко говоря, а другите приказват ли приказват ... чувствам се загубена. Чувствам се като ухо. Не искам да бъда ухо.
Какво правя? Какво пиша?
Fuck, я да изчезвам, преди да съм направила нещо, за което ще съжалявам.


1 коментар:

Didh каза...
Този коментар бе премахнат от автора.