Мислите ми по въпроса се обобщават най-вече с "В никакъв случай". Но напоследък вече като на шега съм изневерила на поне четири-пет принципа, защо не и този?
Моята дилема относно Флойд на тъмно започна преди няколко години. Не помня точно кога или по какъв повод, но с Ваня си говорехме за красивото изкуство, което хем те довежда до такова уникално състояние на душевен катарзис, че ти се иска да скочиш толкова надалеч, чак до 70те, а същевременно те къса, хапе и дере вътрешно. Нямаше как да изпуснем Пинк Флойд - музката, която всъщност я беше накарала да ми каже "здравей" преди години в онзи вече забравен форум на онази недотам забравена група. Последва обстойно обсъждане на творчеството им, същевременно тя ме запозна с Antimatter, а аз нея - със Sopor Aeternus.
Тогава Ваня просто ей така подметна "А пък да знаеш, аз на Флойд най-добре спя!"
В момента сигурно бих се присмяла на тринадесет-четиринадесет годишното си Аз, което изпръхтя пренебрежително и отбягна темата, защото го беше прекалено страх да си признае, че единствения албум на тези розови магьосници, който беше слушало тогава, беше CD в издраскана кутия с някакъв странен символ на черен фон, чиято обложка кръстникът й беше напечатал на домашния си принтер и беше записал около 4-5 песни погрешно на албума, и не можеше да мине през онази странна песен с крещенето без да сънува поне два-три различни кошмара в една вечер.
А после Ваня прати на онова ми Аз Embryo, което се оказа точно страшната песен с крещенето. Нали се сещате, нямаше artist tags на старата уредба, която въртеше дискове до прегряване.
Първо песента ме уплаши. После ме разплака. После я забравих. А когато след години я намерих отново, затрита някъде в дебрите на харддиска си, ме хвърли в едно от най-силните ми състояния. Не съм говорила с Ваня от години, дори не бих я познала ако се сблъскаме на улицата; но когато пуснах онзи файл, с онзи емблематичен лайф, нещо ми се счупи, нещо ме накара да се свия в ъгъла на леглото си и просто да седя там, да седя без да правя нищо, докато песента върти ли върти ли върти.
Разпечатах текста и си го лепнах баш до главата, така че всеки път преди да заспя, той беше последното нещо, което прочитах. Говорете ми после за мазохизъм.
Последва процесът на преоткриване. Албумът беше същия, песните бяха същите, но аз ги виждах, чувствах по различен начин; вкусът на звуците беше съвсем друг, не можех да се спра, просто да лежа в тъмното и да слушам. Движение, съзнание, емоция, Флойд. Мантра, която ми се беше загнездила в главата толкова дълго време.
Отново веднъж направих грешката да заспя на тяхна музика. Отново кошмари, изпълнени със странни лица, които просто ме гледат, с китари по течението на реката и два клоуна, които се подмятат взаимно, с безизразен мъж пред телевизор, с чукове, тръгнали заплашително към тухлената стена, деца със странни маски и месомелачки.
Не съм го правила оттогава. Не посмях.
В момента е 2:44, аз току що изслушах High Hopes и тъй като старата уредба отдавна е изчезнала, Embryo е отдавна загубена, а детството ми сякаш изтича все повече и повече през пръстите ми със всеки един нов сайт на университет който отворя и букмаркна, решавам да запазя поне тази моя малка част. Страхът от Пинк Флойд. Може би е време да го превъзмогна, да си спомня, че това е просто музика, за Бога, аз обичам музиката, няма как тя да ме нарани.
Ама да, ама именно това е, нали? Флойд могат да наранят, само дето хич няма да го забележиш. (Току що прекарах 20 минути в чуденка как се пише тази последна дума. Виждате ли какво имам предвид?) Поне не веднага.
Или пък това е някакъв начин на вселената да ми покаже, че трябва да го превъзмогна и да продължа, да си оставя детството зад мен с този привидно незначителен акт: да слушам Пинк Флойд късно вечер.
Ако е така, то вселената има доста извратено чувство за хумор.
Това е. Добре познатите на всички четири албума са подредени (да, четири, толкова, нямам сила за повече) един след друг и проклетият iTunes сякаш ми се подиграва като чака да натисна онова копче с равнобедрения триъгълник с централна ротация 90 градуса.
Умът ми вече започва да се настройва Флойдовски.
Лягам. Заспивам.
Все пак, няма от какво толкова да се страхувам.
Нали?
