Цветя в росата

Искам лято.
Искам си не просто кое да е лято. Искам моето си лято.
Искам обратно онези хубави слънчеви моменти от това, миналото, по-миналото лято. Всичко. Всичко.
Искам и машина на времето. Искам да върна времето назад, да отида в 70те, да видя хипита, пънкари, скинари, свободни хора. Искам свобода. Искам да съм птичка - искам просто да летя, искам да се нося безтегловно в атмосферата. Лятото, когато излизах боса по поляните, а росите и цветята галеха стъпалата ми, когато бях щастлива, наистина щастлива. Днес се сетих за тези моменти, за това лято, за слънцето, за щастието, за хубавите моменти. Нещо ми подсказва че тазгодишните летни месеци ще са дори по-хубави.
Петък следобед беше прекрасен. Забравих, че е зима. Забравих, че е студено. Беше ми отново топло. Усещах свободата, усещах миризмата й, вкуса й ... беше прекрасно. Обичам, обичам, обичам, обичам те, знаеш коя си, знам че четеш това, но няма значение, ще ти го казвам докато трябва - защото наистина те обичам! И без значение колко време ще те задържа в метъл шопа, колко време ще ти дърдоря на главата, ще те измъчвам по всевъзможен начин, колко време ще ти досаждам, знам, или поне се надявам, че и ти ще ме обичаш! Или поне се надявам! Обичам те, по дяволите! А казват, че петък 13 бил гаден. Не, ОБИЧАМ петък 13! Обичам го! Тогава музиката има значение и я чувам навсякъде, тогава ми се танцува и пее и рисува и скача и дивее. Тогава усещам цветята и росата отново. Усещам всичко. И обичам всичко. И искам да знаеш, че колкото и хора да ти разбият сърцето, то аз винаги ще съм до теб миличка и ще те подкрепям - винаги! И НИКОГА няма да съжаляваш, че си ми се доверила, обещавам ти, че ще бъда до теб винаги.
Това беше малко повече като лично послание но няма значение - човекът, за който го пиша, има нужда от това.
Обичам те, миличка.

Angie 2009.
photo by HannaKannibal @ deviantART.com

You'd better keep your mouth shut?

Усещам колко много им напира на някои хора да ми го кажат. И тъй като нямам никакво време, ще отговоря с простичко няма.
Поредния ден,в който осъзнавам идиотщината на обществото.
Поредния ден, в който сякаш ми писна изобщо да се мъча да оправя всичко.

Поредния ден, в който искам да не ми пука.

This is a world destruction...

Истина е, днешният човек не се наслаждава на музиката - той просто безжалостно я експлоатира без капка свян. И има адски адски сбъркано мнение за стиловете, и то не само в музиката, а във ВСИЧКО. Направо ми се гади, когато включа телевизора (колкото и рядко да го правя) на канали като city, the voice и подобни, да гледам всички тези фарсове, cheap comedy acts и хора, които по никакъв начин не се доближават до истинското си АЗ. И всичко се превръща в "правене на пари". Ха ха ха, колко смешно. Фалшиви сте, смешни сте, дразните ме до полуда, понякога изпадам в такива настроения, в които не обръщам внимание, но в други това ме побърква, сериозно. Както и тези групички или клипове, които хората наричат метълски!!!! О, върви, народе заблудени, към светла простота върви! Скъпи деца, стиловете не са константи, живота не е математика, всичко е адски относително, да, така е, съгласна съм, но на неща, които съвсем крещящо са нещо, коренно различно от това, което твърдите че са, в никакъв никакъв случай не може да ги направи такива. Нито Аврил Лавин ще стане пънкарка, нито Ри(х)а(н)на ще стане в по-твърд стил.
А какво правя в такива ситуации? Пускам си 70тарска музика и си мисля за упадъка на обществото точно в този случаи. You suck, общество.

Angie 2009.

But I feel I'm growing older...

Още една година си мина покрай мен като летен бриз, който едва усетих.
Доволна съм от това, което постигнах, от повечето неща, които направих.
Не съм доволна от това, че се отчуждавам от хората. Че се затварям във себе си.

Тъй като времето ми е малко искам да благодаря, преди всичко, на семейството си, което ме изненада безкрайно много и съм много щастлива, когато наистина осъзнавам, че има някой, който ще бъде до мен завинаги. Благодаря и на Лю, без която чисто и просто не мога да живея и още щях да съм си на 12 ако не беше тя. Благодаря ти миличка за всичко, ти си знаеш. Също специални благодарности на Милена, Славена, Надя, Вики, Йо, Тети, Лис, Мъро и Исен, че правят живота ми хубав и ще ми помогнат да докретам и следващите 15! Обичам ви, хора.

Angie 2009

picture by muratsuyur @ deviantART.com

Не искам да живея в картонена кутия.
Не искам да бъда нечия марионетка, която кима без мисъл, без тяло, без сърце, без лице.
Не искам да сменям маски, да участвам в извратения цирк на живота, да се преструвам.
Не искам да съм сама в пространството и времето. И същевременно го искам. Ужасно много. Every me, every you.
Искам ли да знам на кого наистина му пука за мен? Не искам. Защото това би разрушило перфектната вселена, която сама съм си направила. Е, ако изключим факта, че тя се срива от самосебе си. Правя толкова много неща всекидневно - говоря, смея се, мисля, пея, танцувам, плача, чувствам, виждам, чувам, спомням си и какво ли още не. Това доказва ли, че съществувам? Че съм истинска? Всъщност, кое е истинско? Декарт е казал - Cogito ergo sum. Мисля, следователно съм, следователно съществувам. Но ако приемем обратното, то откъде идва действието мислене? А ако изоставим тази мисловна верига, откъде идват проблемите, лошите емоции? Сълзите? Маските?
Freakshow. Хората са тъпи.

някоя си там. 2009

Безполезен шум

photo by dreamivi @ deviantART.com

Времето преминава прекалено бързо за да е истина. Хората идват и си отиват. Нещата и събитията минават покрай мен едва ли не като ... като нещо адски бързо, асоциативното ми мислене не работи в момента.
Може би заради факта, че деня ми беше адски напрегнат, че се зарадвах, разочаровах, ядосах, разплаках, разчувствах и уплаших, а това, като цяло, е прекалено емоционално натоварващо за мен ... не мога да издържам силните емоции, особено когато са подправени с два-три дни недоспиване, лекари и още от тези същите емоции. Всеки Божи ден. Може би ми омръзна да приемам света и хората толкова навътре. Омръзна ми да приемам света около себе си толкова навътре, да изследвам и задълбавам всяко едно нещо. И все пак, това е това, което прави мен мен. Не смея да го показвам пред другите, защото ме е страх, че ще бъда прекалено различна. Трябва да се сливам с тълпата всеки ден. Сякаш сменям маски - на добра приятелка, на умно дете, на съвестна дъщеря, на какво ли още не. Е, маските започнаха да ми тежат, време е цирка да приключи. Завесата се вдига...или поне така се надявам. Силно се надявам и че ще съм достатъчно силна да продължа, защото ... да, всъщност такава съм. Или поне го искам. Много го искам.

Това е тъмният странник.
Angie 2009

Момичето, което...

photomanipulation by Sugargrl14 @ DeviantART.com

... си мислеше, че нещата стават по лесния начин.
Е, не е така.
И май ми беше крайно време да го осъзная.
Крайниците ме болят, стомаха също, не ми се спи и знам, че отново няма да ми стигне съня.
Но не мога, трябва да си преживея Филма ... дори и да ми трябва цяла нощ.
Адвокат на Дявола. Забравила съм как нещо може да ми е толкова любимо.

А какво значи нещо да ти е любимо?
Постоянно да припадаш по него?

Не, съмнявам се.
По-скоро ... да го усещаш. Да го чувстваш до себе си.
Затова и не обичам хората позьори. Те не разбират, не усещат.

Другото нещо, което ме впечатли днес беше колко ниско всъщност могат да паднат някои хора, колко много страдание има по света и как всеки трябва да се справя със собствените си проблеми. По принцип такива неща адски много ме нараняват емоционално, затова гледам да се правя на безразлична. А всъщност не съм. Емоционално приемам света около себе си - може би малко прекалено емоционално, така де, понякога наистина ми идва в повече.
И още един ден мина...съжалявам, че това беше толкова безсмислено.

Vanity. My favourite sin.
Angie 2009

Oh, it makes me dizzy!

photo by RedFraction @ DeviantART.com

Хехе, да, обожавам зимата.
Обожавам да ми мирише на зима, обожавам да има сняг.
Това е моят сезон.
А перфектните дни като днешния стават само в МОИТЕ сезони.

И не, не защото съм родена през зимата. Отчасти и заради това. Зимно детенце а? Като Старк. Е, аз обичам Старк, така че предполагам това е хубаво!
Откраднах съвсем малко от времето си да пусна това ентри. И се почувствах добре.
А и досега четох някаква статия за блогването и се присетих за това мое си местенце.
Да, снега се хлъзга и се придвижвах до училище като начинаещ кънкьор.
Да, падах много.
Да, замеряха ме със снежни топки. Да беше ми студено, да почервеняха ми ръцете от студ.

И все пак обичам зимата^^толкова е хубаво да се стоплиш и да погледнеш навън ... и просто да си бъдеш вкъщи.

My my, I should never let you go.

И на моята равносметка й дойде времето...

photo by necromorphina @ DeviantART.com

...макар и малко късно, както всичко при мен, всъщност.
2008 не беше кой знае колко забележителна година. Вярно, влязох си където исках (ПМГ, математика с немски, ако някой не знае още(силно се съмнявам)), запознах се с много нови хора, припомних си няколко стари, скъсах връзки и заздравих други. Но за мен това пак не влиза в графа "забележителна година". Може би кулминацията беше на четвърти юли, концерта на Whitesnake и Def Leppard в София на който, буквално, се разтопих от кеф. И не само заради дъжда, който ме валя, а и заради факта, че го прекарах с Пламен, което изобщо не очаквах. И да, Пламен е братовчед ми, преди да си помислите нещо. (Не, Мъро, никакви гумички)
Лятото ми мина бързо. Прекалено бързо. Новото училище и новия клас донесоха позабравени емоции, малко носталгия и много хубави чувства, което, според мен е доста положително. Успях да си изпълня ... чакай да видим, три миналогодишни new year resolutions, а като се има предвид, че не бяха кой знае колко много и това си е добре, мдам.
А сега, дойде време за :

Angie's 2009 New Year Resolitions.
(и още нещо!)

Да спра да драматизирам, когато няма нужда.
Да успея да отида в София и да остана за седмица с братовчедите си.
Да се сближа повече с новия си клас.
Да се отърва от навика си да забравям хората.
Да обръщам повече внимание на малките неща.
Да обичам колкото мога повече.

Е, това е предполагам.

Аngie 2009

Искам да вървя по собствения си път...

photo by damien-c @ DeviantART.com

...без да позволявам на други хора да ме спъват.
Отколешна мечта - останала забравена под почти невидимия прах на времето.
И тази година мина покрай мен като бриз - освежаващ, но мимолетен. И ето, чувствам се различно, чувствам се порастнала и все пак малка, чувствам се незначителна в голямата вселенска система.

А вие?

You just pick up a chord, go twang, and you`ve got music.
Angie 2009